Таня Чешмеджиева
списание Тема

В граничното село Дуранкулак, неделя сутрин. В кръчмата на Пешо вече са окупирали масите. От вратата валят наздравици на румънски и български. Международната дружба цъфти, евросътрудничеството напредва. При Пешо чашите имат голяма “гръдна” обиколка, затова бързо развързват езиците. Насядалите наоколо се разбират идеално и без речник. По-възрастните нашенци са връстници на Крайовската спогодба и затова румънският им е като роден. На съседите българският също не им е чужд.

Казват, че заради честите тостове тайните в Дуранкулак и в граничното румънско село Вама Веке намалявали с по една на всеки кръгъл час. Но никой не се притеснява, защото изпуснатото в кръчмата се забравяло още на следващия ден.

цигуларят бай Христо Румънският акордеонист Джорджо и местният виртуоз на цигулката бай Христо наместват удобно столовете си. Отпиват за последно, прокашлят се. Вече са готови. Не да свирят, а да ни разкажат тайните на “Ана Мария“.

“Когато се килна единият є борд, в Дуранкулак биха сирената. Пристигнаха военните и ни забраниха да напускаме селото. И до днес не се знае какво е пренасял корабът. Официално твърдяха, че в трюмовете му имало зърно. Но се шушукаше, че е носил контрабанден товар. “Ана Мария” потъна на три километра на север от Дуранкулак”, заявява бай Христо.

“Не, не е вярно! На три километра южно от Вама Веке – удря по масата Джорджо – Учих в Мангалия, защото Чаушеску беше затворил училището в селото. Когато корабът потъна, освободиха ни от час, натовариха ни на автобус и ни изпратиха вкъщи. Никой не знае какво е станало с екипажа. Дори криеха националността на моряците”.

След тези думи, без да се наговарят, Джорджо и бай Христо потъват за минута в мълчание. Въздъхват почти едновременно, махват с ръка и пресягат към чашите. Всяка история тук има поне две версии. Зависи от коя страна на масата ще ви я разкажат. Стигнат ли дъното є, мъжете поръчват от същото и всичко се завърта отначало. В граничната зона историите и наздравиците са безкрайни. Опитваме се да разберем какво е разстоянието между селата от новите евротабели пред кметството.

Вама Веке се намира в югоизточната част на Румъния, на брега на Черно море. В превод името му означава “Старата митница”. Има се предвид старата граница с България преди Букурещкия договор от 1913 г. Между Вама Веке и българското село е граничният пункт на европейски път E87. Дуранкулак идва от турското название за място, разположено на езерен бряг. Пада се крайната североизточна населена точка в България, едва на 5 км южно от границата с Румъния и на 2 км от морския бряг.

Местните твърдят, че разстоянието между двете села е не повече от 1000 крачки. През съботите и неделите пътникопотокът по една от тайните комшийски пътеки е толкова интензивен, че ако раздаваха пешеходни винетки, щяха да напълнят само за уикенд бюджета и на двете общини. “Ш-ш-ш-т – слага пръст една от жените на опашката за хляб и ни намига. – Не разказвай за пътеката, да не чуят граничарите.”

Бакалиите в селото се броят на пръстите на едната ръка, а изборът на стоки е като в бивш нармаг. В същото време обаче цените през почивните дни удрят няколко пъти тавана на тези от големите търговски вериги. “Румънците пазаруват като бесни. Когато ги мързи да пътуват до големите градове, ошушкват местните магазини. Заради тях сиренето събота и неделя скача с няколко лева. Гледаш ги как отварят багажника на колата и изнасят от магазина цели тенекии”, казва жената от опашката за хляб и извръща глава към поредното комби с румънска регистрация, което профучава през центъра на селото. В пушилката се мятат найлонови пликове, фасове и пластмасови чаши. Накрая се вдига и прах, който дълго скърца между зъбите. “Яд ни е, че сме близо до морето, а от години безработицата в района е 90 процента.

Тук няма как да изкараш пари. Ако се захванеш със земеделие, не можеш да платиш даже водата за напояване, защото кубикът е най-скъпият в страната. Туризмът също го отпиши. Базата е строена преди 80-те и куче не можеш да вържеш в бунгалата на къмпинга. Инвеститори не идват, защото около Дуранкулашкото езеро е защитена територия. Останаха само птици и комари. И ние, лудите, да ги пазим…”, продължава купувачката. Опашката се люшва напред и жената се пресяга за хляба си. Тук го пекат с два пръста дебела кора и твърд като броня.

“Баскетболният отбор на Дуранкулак набира нови състезатели.” Обявата е залепена на вратата на училището. Местната прогимназия има 64-ма ученици, една смесена паралелка и делегиран общински бюджет. Над половината училища в Добричка област нямат необходимия брой деца, за да функционират нормално. За да се самоиздържа учебното заведение, в трябва да бъдат записани между 250-300 малчугани.

Школото в Дуранкулак също може да хлопне вратите си наесен, ако не получи статут на защитено училище. Такива са учебните заведения в селищата, отдалечени поне на 20 км от най-близкия общински център и с над 10 възпитаници. “Печелим по точки”, крещят децата на двора. Тренировката на баскетболния отбор е в разгара си. Въпреки шума є чуваме пърпорене. Местното такси е на две колела. Заради лошата инфраструктура в района обаче транспортната услуга временно е спряна. Мъжът скача от возилото, подритва ядосано ауспуха и когато се разсейва димният облак, изстрелва: “Кмете, кога ще оправиш пътищата? Начупих си мотора, да му се не види!”

Зюмбюл Медаров кара втори кметски мандат и е обръгнал на подобни въпроси. “Общината в Шабла е стопанин на пътната мрежа и тя плаща ремонта на дупките. Аз съм с вързани ръце”, изпява на свой ред той и препраща решението на проблема още по-далеч. “На колегата във Вама Веке му е по-лесно, там наистина имат местно самоуправление. Преди две години заедно стартирахме проектите си за нова канализация по линия на една европейска програма. Имаме и одобрен план за пречиствателна станция. Румънците вече приключват със строителството є, а ние даже не сме стартирали изкопите за канализационните тръби. Втора година чакаме министерството да ни отпусне пари”, обяснява Медаров.

В далечината се вижда ръждясалото скеле на старата помпена станция, която отдавна трябва да бъде заменена с ново пречиствателно съоръжение. На север, отвъд землището на селото, се простират няколко километра жълта тръстика. Под нея бълбука калта на тресавището. След това хоризонтът изведнъж става чист. Зад пясъчните лагуни започва морето.

На граничния пункт няма жива душа. Обед е и напича пожароопасно. Куче, довлякло се кой знае от коя страна на браздата, изпъва врат и кляка върху осевата линия на шосето. “Чиба!”, извиква някой, неясно на български или на румънски. Униформеният мъж плъзва поглед към документите ни, бутва прозореца на гишето и ни ги връща обратно. Минахме границата. Налага се да крещим, за да се чуем. Шумът на бетоновоза пред нас е оглушителен. Наливат цимент в основите на изкоп и цистерната му е запушила напречно крайбрежната улица на Вама Веке.

Гората от арматура е слязла на метри от плажа и продължава да пълзи към морето. Новото строителство започва на километър след румънската граница и се простира по цялата крайбрежна зона на Мангалия. Дивият и чист румънски бряг, пощаден от грандоманските строежи в епохата на Чаушеску, днес е обречен. Вама Веке бавно се превръща в новобогаташки квартал. Дори му предричат “светлото” бъдеще на Румънската Ривиера.

“Преди няколко години започнаха да изкупуват масово земята в района. Малцина построиха семейни хотели, но повечето си продадоха къщите и си купиха апартаменти в Мангалия. Останахме малко кореняците. Пришълците изкупуват още на зелено и цените на имотите се вдигат всеки ден”, разказва Вероника. Тя също се брои за една от местните, макар че е родена в съседното село Доуа май. Преди няколко години успяват да построят семеен хотел върху наследствен имот на мъжа и. “Вдигнахме само два етажа. На единия живеем ние, а през лятото горните стаи ги даваме на туристи. За истински хотел трябват купища пари. Разрешителните също се вадят бавно. Въртят те на шиш за най-малкото. Може и по-бързо, по втория начин, но пак трябват много пари”, обяснява Вероника и се потупва многозначително по джоба. Дебатът около застрояването на Вама Веке се води от години също така безрезултатно, както се спори около бетонирането на нашето крайбрежие. Напоследък дори се чува ексцентричната теза, че рокерите са прецакали селото.

През 2005-а румънски интелектуалци подемат кампанията “Спасете Вама Веке”. Част от нея е рокерският фестивал “Стуфсток” срещу румънската чалга, който събира 40 000 души публика. След него Вама Веке вече не е онова чисто и тихо място, посещавано от любители на спокойствието и тишината. “Когато си отидат кукувиците, долитат гъските.” Пише го на изоставена каравана на плажа. Някой я е нашарил от горе до долу с графити и след това си е тръгнал.

Връщаме се в кръчмата на Пешо. Никой не е помръдвал от масите. Чашите са все така пълни и погледите на мъжете светят като фарове. Джорджо и бай Христо току-що са разбулили тайната на немския десантен кораб, потънал с 37 моряци на борда на дъното на Черно море. Еднакво далече и от Дуранкулак, и от Вама Веке.