Легенди се разказват за случките със закъсали съдове – между първия и последен инцидент разликата е 100 г.

Северното море е най-своенравното море. В съдружие със светлината то мени цвета си през десетина минути от оловно сиво до тюркоазено, а вълните му или се издигат като зид или гальовно полягат под напора на вятъра.  Дуранкулак е най-северното място в България, така че морето там показва особеностите на капризния си характер без никакви задръжки. То съжителства успешно със стръмен, почти отвесен бряг, който все едно изпитва удоволствие да бъде блъскан жестоко от вълните и от това да става само по-як и невъзмутим.

Местните хора са свикнали с капризите на северното си море. Те приемат с уважение и морето и  катедралното величие на равнината в Добруджа. Между двете има връзка и именно тя поднася най-големите изненади, дори и за степно-морските хора, каквито обитават Дуранкулак. Но първа по значение в тези истории е зимата и нейната суровост.  Защото зимата на северното добруджанско море няма нищо общо с този сезон по другите краища на страната. Леденият вятър и гъстата мъгла правят предметите да изглеждат нереални, а много невъзможни неща – възможни.

На дуранкулашкия бряг може да се натъкнете на всичко, включително и на призрачен кораб и истинско корабокрушение. И то неведнъж,  а цели пет пъти. Поне засега. Тези истории са местни легенди, фолклор и истина в едно цяло, което прави странностите на равнината и морето още по-големи. Хората в Дуранкулак още помнят и разказват тези събития, макар че от последното са минали почти 30 години, а от първото – 130.

Било през януари 1968 година, когато над добруджанската равнина се стелела поредната гъста мъгла и духал свирепият северен вятър. Много от очевидците на случката тогава са били деца и си спомнят, че точно около 7 часа се готвели да отидат на училище. Сред тях е и настоящият кмет на северното черноморско село Зюмбюл Медаров.

Внезапно подсилената от мъглата тишина била разцепена от вой на корабна сирена. И то не навътре в морето, а досами брега на Дуранкулак – все едно виела в центъра на селото. Малко и голямо се юрнало към брега. Хората се натъкнали на призрачна гледка – в скалите между Дуранкулак и Крапец бил заседнал гръцкият кораб “Костас”. На всичкото отгоре той бил напълно празен, защото екипажът му го напуснал. За жителите на Дуранкулак все едно оживяла легендата за “Летящият холандец”.

Цялото милиционерско войнство на Добрич и шефовете на тогавашните Гранични войски се понесли към Дуранкулак, за да разследват странната поява на кораба. Още повече, че на плавателния съд липсвала каквато и да е документация. Постепенно нещата започнали да се изясняват – гръцкият кораб закъсал в скалите и екипажът му взел документите и с лодки се омел през вълните. При разследването се появили и две версии. Едната била, че цялата работа е инсценировка, за да се прибере застраховката. Втората допускала и цялата история със злополука в мъглата да е истина. След това започнали дълги процедури по прибирането и спорове за издръжката на “Костас”. През това време екипажът му се прибрал в Гърция, а местните хлапета обикаляла около кораба и мечтаели за морски подвизи.

“Дори и ние като деца сме се катерили по него”, разказва днешният кмет на Дуранкулак Зюмбюл Медаров. В крайна сметка споровете съвсем се затегнали и тогава се намесили военно-морските сили. С присъщата си решителност военните нарязали “Костас” за скрап и го отнесли. От гръцкият кораб останали само няколко стърчащи от морето железа, за радост на дечурлигата.

От внезапната  поява на “Костас” минали три години. През 1971 г. късната есен не била по-различна – същата мъгла и студ. В добавка този ден се разразила и омаломощаваща буря. Така че никой в Дуранкулак не се изненадал когато на 10 метра от брега видели да стърчи празния гръцки кораб “Ана-Мария”. Същата история като с “Костас” – с вид на обитаем, но без екипаж. И този плавателен съд паднал жертва на капризите на северното море – заблудил се в мъглата и се опрял в дуранкулашкия бряг, а екипажът си отишъл.

Останките от кораба “Ана-Мария”.

Бурята и морето натрупали пясък около кораба, той стоял гордо, като побит камък, и абсолютно безпомощен. Бреговата охрана и местните домъкнали въжета и го привързали към скалите, за да не се прекатури. Дълго време се чудели какво да го правят, а собственикът му нехаел. В Дуранкулак се появила идеята на борда да бъде направен ресторант, за радост на туристите. Това намерение обаче се разсъхнало и отново дошли военните с техните скрападжийски умения. От морето пак щръкнали познатите железа, а местните любители на легенди гадаели защо ли техният бряг е предпочитан за корабокрушения.

Тъкмо жителите на Дуранкулак започнали да мислят, че съдбата проявява към тях особени предпочитания, макар и малко еднообразни, когато последвала истинска изненада.

В Дуранкулашкия бряг се натресъл нов кораб, но този път пълен с какао. Това се случило през 1977 година, когато изглеждало, че зимата никога няма да свърши, а северният вятър пак е избрал района за новогодишните си забавления.

В зимната нощ морето донесло безпомощно люлеещ се на вълните румънски кораб. В Дуранкулак вече са забравили името му, може би защото са се захласнали по неочаквания подарък – трюмовете на бедстващия съд били пълни с какао. Оказало се, че корабът трябвало да остави товара си в недалечното румънско пристанище Мангалия. Заради мощната буря обаче нещата приели неочакван и нежелан обрат – зимният вятър откъснал веригата на котвата и понесъл плавателния съд като играчка по вълните, барабар с какаото и без екипажа.

И както винаги ставало в подобни случай, вятърът се уморил да си играе с кораба и го треснал в Дуранкулашкия бряг, на 10 – 12 метра от останките на “Ана-Мария”. Жителите на селото вече били свикнали и веднага дотърчали на брега, но там установили нещо необяснимо – морето било с наситено кафяв цвят. В крайна сметка и това се изяснило – от лашкането какаото се изсипало и покрило с плътен слой морето за почуда на добруджанското население.

Но властта вече била добила повече опит за справяне с мистериозни кораби и действала много експедитивно – веднага поставила охрана, за да не се попилее докрай ценният товар. Преговорите с румънците общо взето били успешни и разрешили на съседите да си приберат какаото. Техните хора дошли край Дуранкулак, добросъвестно изгребали каквото е останало в трюма и го изнесли през сухоземната граница с камиони. Корабът обаче останал да стърчи в морето.

С най-необичайната история, свързана с мъгли, студове и морски  пришълци, дуранкулакското население се сблъскало година по-късно. В нея има малко криминален, почти пиратски момент.

В една студена зимна и бурна нощ на 1978 година граничните катери преследвали турска гемия на контрабандисти.  Гемията пърпорела студената и неприветлива вода и се опитвала да се докопа до неутралните води, където граничарите не могат да й направят нищо. Те обаче излезли по-печени и преградили пътя на нарушителите към вътрешността на морето.

И от немай-къде турците започнали да се доближават към най-близкия бряг, който, разбира се, бил Дуранкулашкия. Когато почти стигнали до него, положението вече било бедствено и екипажът в паника започнал да изхвърля през бора товара – контрабандни боксове с цигари “Марлборо”. Морето се нашарило – плували кутиите, а откъм брега настъпвали сеирджии и мераклии за плячка. Не стигали те, ами от близкия Крапец се примъкнали хора и започнали да прибират боксове с цигари.

Работата била там, че според морското право, ако товарът не е на борда, екипажът няма да понесе отговорност за контрабандата. От това спечелили само добруджанци. Месеци наред населението събирало цигари и с потайни физиономии мъкнело боксове. След това сушало папиросите по тавани, веранди и мазета, като естествено внимавало да не бъде разкрито от властите. По-сръчни и енергични добруджанци успели да натъпчат по цяла стая с контрабандните цигари. Гемиджиите били арестувани и предадени на съд, но легендите останали.

Според местните мълви, цели 15 години в Дуранкулак  и Крапец пушели цигари от многострадалната турска гемия. Нещо повече – дори и до днес може да се натъкнете на някой морски вълк, който да почерпи с  “Марлборо” от 1978 г. Е, малко пожълтяло и набръчкано, но пък загадъчно като жена с минало.

А най-старото корабокрушение край бреговете на Дуранкулак станало преди почти 130 години, по време на руско-турската война. По понятни причини за него няма толкова живописни описания на очевидци. Руснаците  потопили турски военен кораб на 2 километра в морето. В Дуранкулак се чула само шумотевицата от битката. В по-нови времена търсачи на съкровища и археолози се опитвали да стигнат до тайнствения кораб. Говорело се, че той бил пълен със султанско злато и антични предмети. Дори се опитвали да го извадят на повърхността с въжета, за които са вързани балони. Нямало успех в това начинание, което май е по-добре.

Ако всички тайни бъдат разкрити и обяснени, как ще се захранват с материал Дуранкулашките легенди за корабокрушения и съкровища?