“Последните минути от живота на тези хора са били ужасяващи. Минното въже се е намотало на гребния винт на подводницата и е започнало да стърже по корпуса. Долу под водата е много тихо и екипажът вътре е чувал този грозен, режещ звук от триенето на стоманеното въже. Можем само да си представим ужаса в очите на тези момчета, защото всички са знаели какво означава това… че след малко ще умрат. И наистина, никой не се е спасил.”

Михаил Заимов говори бавно и сякаш не просто разказва, а като че ли прожектира филм с много реалистична възстановка за трагичната история на потъналата през 1942 г. край Шабла съветска подводница.

Той е част от нашия екип в съвместната българо-руска експедиция до дъното на Черно море, където на 60 метра дълбочина от седем десетилетия лежи опасана в тиня, миди и планктон съветската подводница Л-24. Вътре в нея капсуловани като в голям оловен ковчег са останките на 57 души и това, което изследователите продължават да наричат голямата тайна на изчезналата подводница.

Имало ли е на борда български шпиони, вербувани от Коминтерна за подривна дейност на територията на България? Чие е било минното заграждение, предизвикало смъртта на подводницата. Дали Л-24 не е загубила ориентация и не се е натъкнала на собствените си котвени мини? За да разбулят мистерията и да дадат отговори на въпроси, на които никой от края на Втората световна война до наши дни не знае отговора, група от четирима българи и седем руснаци цяла седмица се гмуркаха до лобното място на Л-24. Всеки ден, излизайки на повърхността с нова част от пъзела на историята. Ден преди да завърши експедицията, водолазите направиха нещо, което никой не беше дръзвал да стори досега – отвориха вратата към света на мъртвите…

“Интересното е, че в един и същи район срещу Шабла, което по време на войната за руските военни е било закодирано като Позиция 50, са намерили гибелта си по един и същи начин две съветски подводници. Първо е дошла “Щука-210″, на която слизахме по-миналата година. След като не се е завърнала в базата, са пратили Л-24 на същото място, от където тя също не се е завърнала. Позиция 50 се е оказала голям проблем за руснаците и те са започнали да се питат какво става на това място”, обяснява Михаил Заимов. Той е един от най-запалените гмуркачи и изследователи на морските дълбини у нас.

Останалите българи в експедицията са Росен Желязков от Black Sea Technical Diving (BSTD), който е и родният рекордьор по дълбочинно спускане на повече от 120 м в Черно море, и двама Владимировци – Явашев и Живков. Първият е син на актьора Анани Явашев и племенник на световноизвестния художник Кристо. Той е техничарят в групата. Изглежда най-добре запознат с всевъзможните джаджи, които изисква този изключително интересен, но труден и опасен спорт. Владимир Живков, който няма нищо общо с бившия пръв партиен и държавен ръководител на България, също е запален гмуркач. Спонсорирал е и две подводни археологически експедиции заедно с каварненския музей. Той е шеф и собственик на базата на експедицията – вила “Романца” в Каварна.

В тази наистина романтично изглеждаща къща, сякаш пренесена у нас някъде от Тоскана, е стоварено цялото българско и руско оборудване. На кея пред вилата са и двете десантни лодки на BSTD, които експедицията ще използва.

Руската група включва водолазите Юрий Шалимов, Сумбат Александров, Алексей Важинский, Роман Дунаев, Дмитрий Чистилин и Константин Богданов. В екипа има и жена на име Анна Козлова, която се оказва един от най-добрите гмуркачи на техния тим. Те са се специализирали в намиране и изследване на кораби, самолети и бойни единици от времето на Втората световна война.

“Обикновено слизаме, без значение от дълбочината, почистваме останките и слагаме възпоминателна табела с имената на загиналите и надпис: Помним, гордеем се, скърбим! Тук смятаме да направим същото и на Л-24, а после да се спуснем и до Щ-210″, разказва организационният шеф на руската група Константин Богданов.

Подобна съвместна експедиция се прави за първи път и затова в Каварна от Москва са пристигнали десетина журналисти от всички големи телевизии и агенции.

Първи слизат руснаците. Нашите им дават предимство, защото, освен че се водят домакини, вече са били на Л-24 миналата година. Именно тогава с помощта на локатор за страничен обзор Заимов, Желязков и Явашев откриват на 59 метра дълбочина потъналия обект. На другия ден се връщат за първото в историята водолазно спускане до загубената подводница.

“Тогава имаше силно дънно течение, температурата на водата – 7 градуса и стояхме долу около 25-30 минути. Установихме, че корпусът е в добро състояние, умерено обрасъл, носът беше чист, на около 4 метра от дъното. Има две палубни оръдия, едното от които е 100-милиметрово”, спомня си Мишо Заимов.

Яхтата с руските журналисти продължава да кръжи около мястото, където с червени буйове е отбелязано въжето, водещо надолу към подводницата. Някои от представителите на медиите са се прехвърлили на моторната лодка, където само очакват някой от водолазите да излезе, за да му вземат автентично интервю с неопрен и плавници.

Докато първите излезли от водата руски водолази разправят пред камерите кой какво видял и установил на дъното, никой на тяхната лодка не забелязва, че край червения буй е изплавал още един техен другар и отчаяно маха с ръка.

Налага се българският тим да отиде и да го прибере, заедно с цялата му техника. След като първоначалният гняв към колегите му, отдали се на медийна слава, отминава, руснакът благодари на българите и започва да разказва как е установил мястото, където е бил закрепен флагът на подводницата. Идва ред и на българите да слязат. Първи е Росен Желязков, за чийто професионализъм даже миналите през какви ли не изпитания руски подводничари не пестят суперлативите си. Даже един от тях, Юрий Шалимов, казва в интервю: “Българите и особено този Росен са направо страхотни, те са много по-добри от нас…”

Росен Желязков ще е и човекът, успял да отвори люка на подводницата. За първи път, след като някой от екипажа го е затворил от вътрешната страна през онази фатална зима на 1942 г.

“Оказа се, че в този най-горен отсек някъде е имало въздушна възглавница, защото след отварянето на люка започнаха да излизат много мехури. На повърхността се разнесе една тежка миризма, имаше и масло. Вторият вътрешен люк беше отворен, което говори, че може би след детонацията и разхерметизирането някой от екипажа се е опитал да намери въздух към този отсек”, разказва Владо Живков, който след това слязъл на дъното, за да снима.

Изследването на вътрешността на подводницата и евентуалните останки от екипажа засега остава задача за бъдещето. Невероятно трудна, малко зловеща и изключително опасна.

На дъното на Черно море, в български териториални води лежат поне пет съветски подводници, като има съмнения и за шеста. От тях единственото, което е изплувало на сушата, са два трупа, облечени в хидрокостюми с дихателни апарати, изхвърлени на скалите край Созопол през ноември 1941 г.

Тяхната самоличност е установена едва 30 г. по-късно. Това са Виолет Душин, помощник-командир на подводната лодка С-34, и боцманът Фрол Терехов.

Версията за гибелта и на тази руска подводница е, че е намотала около винта си стоманено важе от мина. Според ст. н.с. д-р инж. Траян Траянов двамата подводничари са се промушили през торпедните апарати, за да се опитат да освободят гребния винт от минното заграждение. Друга възможност според него е просто те да са се опитали да се спасят след разхерметизацията.