Откъси от пътеписа на Нели Начева Недева

След Каварна пътят внезапно опустява. Първата  спирка е село Българево; оттам е отбивката за нос Калиакра. Името му означава “красива издатина” – намек, че носът се откроява сред останалите части на крайбрежието. Тук хоризонтът е очарователно далечен, гледан отвисоко. Червеникави скали се спускат стръмно към водата; тази непристъпна стена продължава северно и южно от носа, додето поглед стига. Стара крепост припича гръбнак под облещеното слънце, вятърът люлее поляни с цветя – лайкучка и мак, синя жлъчка и магарешки бодил.

kaliakra

Прелестен е калиакренския бодил. В увисналите му от тежест цветове се въвират пчели – търсят там сянка навярно. Сянка за нас няма. Единственото дърво наоколо е дръглива смокиня. През клоните й свети в тюркоазено морето – на хоризонта то сребрее, но в ниското, под скалите, водите са зеленикави и осеяни с камъни. Пътека отвежда към върха на носа, край нея стърчат кипариси като вкаменени гущери. Камъкът е в изобилие – милиони раковини и черупки са минали през мелницата на времето, за да се утаят в зъберите на скалите.

Върхът на нос Калиакра е оживен – там има ресторант и пещера-музей. Амфорите доминират сред находките, открити са на морското дъно. Красиви са тези прости съдове с чувствени тумбести тела, свършващи с остри дъна. Положена в трикрака поставка, огромна амфора сияе в нишата на пещерата като примитивна скулптура на богинята-майка.

Носът завършва с каменна арка. Около нея се суетят двамина – опитват се да заснемат Калиакра с камера, монтирана на дълъг клюн; този клюн се мести загадъчно и ту потъва зад арката, ту изплува над морето. «Кинематографите» се забавляват, бурни възклицания съпътстват този Фелиниевски спектакъл. Слизам по стъпалата под арката – и вече съм почти над бездната. Намирам се в нещо като беседка, вятърът свири през пролуките, а над мен, като гигантска чапла, плува скрибуцащия клюн на камерата.

След Българево е село Свети Никола, оттам е отбивката за курорта «Русалка». По-нагоре е Камен бряг, от него до Яйлата са три километра по черен път.  Яйлата е природно-археологичен резерват. Насред широката поляна има табела – на нея е указано, че е забранено да се спи в пещерите й. Препоръчва се и носенето на шапки, защото слънцето си го бива. Още много неща пише на табелата – за сарматските двукамерни гробници от втори век и за крепостната стена на Анастасий, с която византийците се опитвали да спрат славянските нашествия от север.  От табелата тръгват две пътеки. Лявата отвежда до Малката Яйла.

pateka_yailata

Поляната свършва пред морския хоризонт. Появяват се камъни – струпани сред тревата. Цъфтят вездесъщите бодили. Утъпкана пътека слиза към морето. Тихо е по нея, безветрено, появяват се първите пещери – мънички, «едностайни», с по едно одърче. Пален е огън тук, спали са хора. Пътеката продължава сред осили и диви божури, край цяла смокинова горичка. Слиза до брега – морето кротко плиска хлъзгавите червени камъни, в далечината една змия се изнизва и отплува нанякъде. Явно е усетила присъствието ни.

Тези скали, тези уютни пещери и склонове, обрасли с полски цветя, си имат своите обожатели. Тук дори през зимата идват влюбените в Яйлата. Сега е късна пролет – цъфтят божурите, зреят зелените смокини. Пладне е, морето е гъсто като вино от антична поема за богове и герои, рибарска лодка оставя в далечината пенеста следа. Наоколо е тихо, само водата се плиска в плитчините и вятърът свисти в тревите.

bojur_yailata

Оттатък е Голямата Яйла, там са двукамерните гробници. Пътека свързва некрополите с крепостната стена. Край нея има останки от каменни преси за грозде. Навремето в тях са изцеждали винения сок; сега тези сухи корита са изписани от лишеи, по тях почиват гущери. А ето и една закътана пещера, издълбана точно над пътеката. От гърлото й се вижда морето. Пещерата е дълбока – колкото по-навътре влизаш в нея, толкова по-далеч остава морето, а с него и шума на вълните и вятъра. Някакво странно спокойствие витае в каменната й утроба – като полъх на спомен от праисторическото минало, живеещо във всеки от нас.

Пещерата има и «прозорец» – кръгла капандура на тавана й. Дали е естествена или направена от човешка ръка – не зная, но е много удобна за отвеждане на дима от огнището. Денем над дупката плават облаци, нощем светят звезди, а как ли шушне дъжда по неравните й ръждиви стени?  Това знаят само обитателите на Яйлата – гущерите, змиите, осите и духовете на умрелите сармати от пустия некропол над морето.

peshtera_yailata

Пътуването на север от Албена е като движение назад във времето. Албена е бляскаво гнездо за модерни наслади, балчишкия дворец – ретро-издание на лукса от първата половина на 20-ти век. Следва Калиакра с нейните амфори и Яйлата с крепостни стени и гробници, разпиляни между подивяла трева и надиплено от вятъра море. Като пясъчни следи се губят човешките стъпки, колкото по на север извива черноморския бряг. Накрая остава равното добруджанско поле с море от жита, изпиващи на хоризонта тясната лента на шосето.