Където времето е спряло, a природата няма край

Доскоро Северното Черноморие беше една добре пазена тайна. Малко бяха хората, ходили по на север от нос Калиакра и всички те оставаха пленени от красотата на богатата природа, готварските способности на местните и дългите ивици самотни плажове. Връщаха се и разказваха само на подбрани хора. За да няма ексцесии.

Да, тук наистина е по-студено – и морската вода, и вятърът си казват думата в това отношение, но тъкмо това може би е главният фактор, спестил на севера туристическата и строителна напаст, която вече погуби Южното Черноморие. Макар че през последните години и тук строителството набира скорост, поне тенденцията е друга: вместо огромни хотели и “модерни комплекси” на север се строят по-скоро китни вили. Защото чарът на севера се крие именно в ненакърнената му все още дива природа и фактa, че често освен теб и твоите приятели може и да не видиш никой друг. Затова забрави за лаптопа и дори за мобилния си телефон – идването на север е директно свързано с изоставянето на ежедневието и прикачените към него грижи и задачи. Тук времето е спряло, а почивката означава наистина почивка – от всичко и от всички.

Спокойствието е осезаемо още след подминаването на Албена. Пътят се изправя, движението се успокоява, а пред теб се разкриват безкрайни хоризонти. Усещането за безграничност се усилва и заради силния контраст между този пейзаж и дотогавашния криволичещ път, заобиколен от наситено зелени гори, редуващи се с наситено заселени летни курорти, селища и градове. Разликата на север е и в това, че тук ще срещнеш повече животни, отколкото хора.

Първата ни спирка се намира на 60 км североизточно от Варна. Нос Калиакра е легендарен. Не само с красотата си. Това е една от последните български крепости, паднали под турско робство. Легендарна е смелата постъпка на 40-те българските девойки, които заплели косите си една за друга и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на поробителите. В тяхна памет се издига високият каменен паметник от преплитащи се моми в самото начало на Калиакра.

Друга легенда разказва за Свети Никола, покровител на моряците, който бягал от турците, а Бог му се притекъл на помощ, удължавайки земята под краката му и създавайки по този начин носа. Вдаден 2 км навътре в морето, Нос Калиакра е едно от малкото места в България, откъдето може да се наблюдава залязващото в морето слънце, както и пасажи от делфини, понякога достигащи до 30-40 индивида (обикновено сутрин или привечер и при спокойно време).

Носът е природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. Отвесните му скали се спускат около 70 метра надолу, където морето ту ги блъска, ту ги гали. Богати на железни окиси, с времето те са придобили характерния си червеникав оттенък и преливащи нюанси на жълто и оранжево. Така на фона на синьо-зелените води, те изглеждат като изрисувани от художник абстракционист. В продължение на хиляди години прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и арки, до които може да се стигне само откъм морето. Казват, че тракийският цар Лизимах, чиято столица била тук около IV в. пр.н.е., криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени при походи срещу Персия.


Интересно и похвално е развитието на бабешкия бизнес в района. Когато за първи път посетих Калиакра преди години, на входа на резервата имаше само три сергии за сувенири и те предлагаха предимно миди и рапани, картички и други джунджурии. Днес пред реставрираната крепостна порта те посрещат поне дузина баби, които освен традиционните плетени покривки и терлички, предлагат и плетени кученца, котенца, делфинчета и какво ли още не. Всичко – ръчна бабешка изработка. Купих си нещо, за да поощря творческата им инициатива и предприемчивост и потеглих към Камен бряг.

На два километра преди селото се намира друг археологически резерват – “Яйлата”. Името му е от тюркски произход и означава „високо пасище“. Подобно на Калиакра, и тук брегът свършва внезапно, сякаш някой го е отсякъл. Скалите се спускат отвесно на 50-60 м до морето, а терасите се разпростират на площ от 3000 декара. И под земята, и под водата това място крие тайните на човечеството, трупани в продължение на седем хилядолетия от представители на различни култури: древни пещерняци, тракийци, византийци, средновековни монаси, археолози, туристи…


В края на XIX век братята Шкорпил първи намират тук пещерния „град“, датиран към петото хилядолетие пр.н.е. В него до момента са открити 101 дялани от човешка ръка единични или групирани в комплекси пещери, разположени на няколко нива в отвесните скатове. По стените им личат следи от огъня, който е сгрявал и сплотявал обитателите. Освен за жилища, пещерняците са ги използвали и за гробници или “църкви”. През ранновизантийкия период, както и през Средновековието, тук е съществувал един от многото добруджански скални манастири – “Св. св. Константин и Елена”. Ако се вгледате по стените на някои от пещерите, наред с по-съвременните надписи от рода на “И+Т=ВНЛ” ще различите и прабългарски знаци – руни, кръстове и каменни икони. Силно въздействаща е изписаната в скалата икона на Константин и Елена с ярките й цветове и изстъргани лица.

Частично запазена е и ранновизантийска крепост от края на V век. По-интересно обаче е тракийското светилище на слънцето, което се намира в началото на резервата. До олтара водят няколко стъпала, а издълбаният в скалата улей е служил за гадаене на бъдещето: траките са разчитали божествената воля според посоката, в която се е стичала свещената течност, обикновено вино или кръв. Впрочем този район – естествена среда на дивата лоза – е един от първите, в които възниква винарството. Античните винарни на територията на “Яйлата” също свидетелстват за това.

Тракийските ритуали на култът към слънцето вероятно са се извършвали при изгрев, чиято символика е новото начало. В този култ, който траколозите наричат “орфическа мистерия”, свещените форми са две: квадратът – символ на четирите основни елемента на вселената, или божествената четворка: огън, вятър, земя и вода, както и на тяхната пълнота и единство, и кръгът – формата на вечното слънце, олицетворение на безкрайността на божеството и вселената. И действително: нищо не е по-силно на това място от усещането за безкрайност и зависимост от природата. Тук природните сили са в своята най-истинска форма: земята е от камък, камъкът се извисява над водата, която стига толкова далеч, че изтича зад хоризонта, откъдето всяка сутрин изплува огненото кълбо – ярко, жежко, изпепеляващо. И вятърът, също както слънцето, тук брули с пълни сили.

Няма нищо вечно. Освен природата. И това усещане за безвремие едновременно освобождава и опиянява. Както на “Яйлата”, така и на Камен бряг. И колкото по на Север, толкова повече…

Автор: Ина Сотирова – Business Magazine