Доц. Калин Порожанов: Шабла е много интересен археологически обект
Агенция “Фокус”

Шабла е много, много интересен археологически обект. Ако някой някога има излишни средства, може да финансира проучвания на много интересни неща в шабленското крайбрежие, тъй като те в морето са запазени много по-добре, отколкото това би се случило на сушата. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” доц. д-р Калин Порожанов от Института по тракология, специалист по подводна археология.
За Шабла той допълни – от една страна писмените извори я представят като пристанище на карите – карите са една от тези индоевропейски народности, които живеят в Мала Азия и са сродни с траките, и е възможно да са носителите на част от тези каменни щокове, откривани по българското черноморско крайбрежие. Въпреки това обаче при Шабла каменни щокове почти не са откривани, а са откривани каменни котви и оловни щокове, които като датировка са след каменните щокове. “Но там, не близо до брега, а малко по-навътре в морето при случайни проучвания има открити находки, които са от каменно-медната епоха и сочат култура, която както Хенриета Тодорова нарече „култура Варна”. Това е най-старата известна европейска култура, свързана с добива и обработката на медта и златото. Свързва се със световноизвестния варненски халколитен некропол”, допълни той.

Подводна археология

Ето и цялото интервю

Фокус: Доц. Порожанов – на какво ниво е българската подводна археология?
Калин Порожанов: Българската подводна археология от самото начало е на световно равнище. Тя е призната от големите школи в Европа и от американската школа. Но в новото време, в което живеем, тя търси своето място. Т.е. – ако преди държавата покровителстваше културата, включително и тези изследвания, то след нейния разпад след 1989 г. това не се случва. Много трудно е да се намерят в променящото се българско общество добронамерени богати хора, които да дават пари за подобни проучвания. Поради тази причина Центърът по подводно археология, чието седалище е в Созопол, а той е към Министерството на културата търси начини чрез проекти да прави своите изследвания. Впрочем – не толкова изследванията само са важни като разкопаване на обекти, колкото – подводната археология като представа да се впише в големия комплекс на морската история и култура. Макар че центърът се нарича „на подводна археология”, той има за задача да прави не само подводни археологически изследвания, а изобщо – да изследва морската история и култура на нашите крайбрежия.
Фокус: Как може да стане това вписване, за което говорите?
Калин Порожанов: То става чрез успешни опити като този, който направихме с Американския институт по подводна археология между 1999 – 2003 г. Тогава за четири работни сезона чрез финансиране и по настояване на американската страна, направихме международна експедиция по проект, финансиран от тях, и доразкопахме един късносредновековен кораб при Китен, Урдовиза (ХVІІІ в.). Част от резултатите, макар че окончателно не са публикувани, са представени в музея в Китен. Това е един от начините.
В момента работим по друг проект, който спечели Институтът по тракология съвместно с Центъра по подводна археология и Фонд „13 века България”. Това е проект за запазване на тракийското културно крайбрежно наследство.
Фокус: Освен кораби, вие можете ли да проучвате брегове, пропаднали в морето.
Калин Порожанов: Корабът, който проучихме, беше по настояване на Американския институт, който се занимава само с потънали кораби – такова е и английското му название – Institute of Nautical Archeology, което ще рече именно за потънали кораби. В нашите изследвания има не само потънали кораби; има изследване на потънали селища, на пристанищни райони. Трите основни обекта на подводната археология са: потънали плавателни съдове, потънали селища и пристанищни акватории. Пристанищните акватории, които добре познаваме по нашето крайбрежие, се локализират чрез котви, както се наричат във френската и английска литература – анкражи, дума, която впрочем идва от гръцкото „анкюр” – котва. Чрез котвите локализираме пристанищни акватории. Това са места, където има не една – единствена котва, а голямо количество. Най-големите такива находища – анкражи – както ги наричаме, са при Калиакра, Несебър, Созопол, Маслен нос… места, които са удобни за приставане и са свързани с живота и икономиката на района от дълбока древност.
Фокус: За какъв брой котви говорите?
Калин Порожанов: В България през `80-те години бяха изследвани всички налични каменни котви (камъни с една, две, три, може и с повече провъртени, а не – естествени дупки) и каменни щокове по българското крайбрежие, които са напречници като днешните котви, но напречникът тежи на дървото и по този начин пада на морското дъно. Изследвани бяха 150 броя като резултатите бяха много интересни. От 150-те котви, се оказа, че `90 % са местни. Дори бяха локализирани почти сигурно работилниците на тяхната направа. Хипотезата, че тук корабоплаването е развивано от външни, чужди мореплаватели веднага отпада, тъй като датировките на каменните котви е ІІІ – ІІ – началото на І хилядолетие пр. Хр., което безспорно и аргументирано подчертава местно тракийско корабоплаване през тези хилядолетия. Много преди идването на елини. Казвам това, тъй като традиционно корабоплаването се свързва с идването на древните елини.
Фокус: С колониите?
Калин Порожанов: Погрешно наричаните колонии. Това са апойкии. Апойкия означава откъснато от метрополията създадено ново селище. Тези апойкии тук постепенно започват да стават полиси в класическия гръцки смисъл на термина.


Фокус: Казахте, че сте локализирали приблизително работилниците на тези котви. Къде са?
Калин Порожанов: Едната е в района на Яйлата, Каварна, на север от Калиакра. Другата – в района на Несебър, около Равда. Третата – в района на Царево – Арапя.

Тези котви безспорно доказват местно, тракийско корабоплаване, като част от тях, изработени в северните работилници, са открити в южното ни крайбрежие и обратно – част от изработените в южните ни работилници са открити в северното. Но каменните щокове, за разлика от каменните котви, имат точно обратното съотношение в производството: само десет процента са изработени в нашето крайбрежие. Останалите 90 % са от неизвестни по нашето крайбрежие видове скали. Геолозите, с които работихме, проф. Живко Иванов с неговите асистенти, вече доценти и професори, един от които е Христо Пимпирев, известният антарктик, предположиха, че те са вероятно от егейското крайбрежие или от малоазийското и са дошли с кораби, които са дошли от там. Т.е. – датировката на тези каменни щокове се отнася най-общо началото на І хилядолетие до към средата на І хилядолетие пр. Хр., когато те биват заменени вече от дървени котви, но с оловни щокове. Т.е. – те могат да се свържат с егейски мореплаватели; дали това са фриги, кари, лидийци или траки от онези земи, а защо не и елини, това е въпрос, който по-нататък би могъл да бъде решен чрез изследване на мраморите и скалите в Мала Азия и Гърция.
Фокус: Какво е известно за района на Шабла?
Калин Порожанов: Шабла е много, много интересен обект. От една страна писмените извори го представят като пристанище на карите – карите са една от тези индоевропейски народности, които са в Мала Азия и са сродни с траките, които е възможно да са носителите на част от тези каменни щокове. Въпреки това обаче при Шабла каменни щокове почти не са откривани, а са откривани каменни котви и оловни щокове, които като датировка са след каменните щокове. Но там, не близо до брега, а малко по-навътре в морето при случайни проучвания има открити находки, които са от каменно-медната епоха и сочат култура, която както Хенриета Тодорова нарече „култура Варна”. Това е най-старата известна европейска култура, свързана с добива и обработката на медта и златото. Свързва се със световноизвестния варненски халколитен некропол. Така че – ако някой някога има излишни средства, може да финансира тези толкова интересни неща, тъй като те в морето са запазени много по-добре, отколкото това би се случило на сушата.
Фокус: До каква степен са съхранени находките на дъното на морето?
Калин Порожанов: Ще дам пример със селището от ранната бронзова епоха – ІІІ хилядолетие пр. Хр. при Китен, което разкопахме. Там коловете от жилищата, които в по-голямата си част са от дъб, за да ги отрежем, за да вземем шайби, които да се дадат за дендрохронолигечски анализ, ни бяха нужни много триони. Дървото, в случая дъбът, когато е в безкислородна среда, става много по-здраво, отколкото в естествени условия. А на дъното на морето кислородът почти отъстства, особено под пясъка и тинята. По тази причина се запазват великолепно всички дървени останки. По този начин ние дадохме възможност на науката да се направи дендрохронологическа скала, която за Югоизточна Европа е единствената – от находките при Урдовиза. Подобна има в Анатолия, Мала Азия, като те могат да се съотнасят. И това се върши от Корнуелския университет в САЩ под ръководството на проф. Питър Кунихоун, добър наш колега и приятел. Несъмнено на дъното на морето нещата се запазват много по-добре, отколкото на сушата.
Фокус: Къде в българското крайбрежие има по-голяма концентрация на находки?
Калин Порожанов: Цялото ни крайбрежие е богато от трите основни вида паметници, които могат да се открият и да се работят под вода. На практика навсякъде като започнем от Картелийския нос на северната ни граница и стигнем до Резово, което е на южната граница на днешна България. Разузнавателните експедиции на Центъра по подводна археология от края на `70-те години и началото на `80-те, показаха, че при всеки нос, във всяко заливче, има находки. Като казвам находки – това означава щокове, керамика, находки. Селищата, за които споменах, едно от тях е при Шабла, под вода. Проучвани селища има във варненското езеро, пак от каменно-медната и ранната бронзова епоха, в Атия, където е основната военноморска база на България (за съжаление за това там не може да се работи), при Созопол, където има късен халколит и ранна бронзова епоха, при устието на Ропотамо, при Китен… и другаде. Откриването им обикновено става при случайни плавания.
Островите сами по себе си, тъй като са използвани основно като култови, сакрални места, в средновековието като манастири и църковни средища, и да е имало нещо, по-рано то е заличено. Те са интересни, но не са с чак толкова концентрирани находки. Но под вода около островите обикновено са откривани котви, тъй като те са естествени убежища.
Фокус: Посещението в Салмидесос за вас като специалист – представлява ли интерес от гледна точка на паралели с българското крайбрежие.
Калин Порожанов: Да, разбира се. Това е естествено продължение на българското Черноморие. Салмидесос веднага го уподобявам на Несебър – полуостров, който е разположен от запад на изток, от северната страна има великолепен залив, и от южната страна има великолепен залив, които са формирани при вливането на две реки. Впрочем – около всички такива полуострови е имало или все още има реки. Това се отнася и за Урдовиза, дн. Китен, за Созопол, Несебър и т.н. В случая с Мидия, древния Салмидесос, то е великолепно запазено и днес като конфигурация. Ако трябва да се изследва под вода, южният залив, където е днешното пристанище с многото лодки, би могъл да даде находки. Но там при построяването на вълноломите и пристанищните съоръжения не са преценили добре как да се самопрочиства пристанището, да не се затлачва. По тази причина сега от така направения вълнолом вътре се наслоява пясък и се налага всяка година те да удълбочават пристанището, да разкопават. При това положение дори и да има находки – никаква стратиграфия не би могло да има. Макар че от всяка гледна точка изглежда перспективно, то съвременната намеса на човека го прави доста съмнително… Но именно в района на Салмидесос при случайни рибарски излизания са намерени двата огромни оловни щока, римски, които са в музея на Къркларели. Те показват, че това е трасе, което несъмнено е ползвано през римската епоха. Имаше и гръцки амфори от Хераклея и Синоп, които са от южната част на Черно море, на малоазийското крайбрежие, които също показват, че там е имало корабоплаване, може би и корабокрушения, които предстои да бъдат намерени.
Фокус: От това, което сте научили за корабокрушенията, как гледате на твърденията за името на Черно море.
Калин Порожанов: О, това, което обикновено се мисли, че „Черно” означава, че е лошо, е пълна невежественост. Веднага ще ви кажа откъде идва името на Черно море. Най-старото име на Черно море идва от иранското Акшейна, вероятно и после и от тракийски, което означава „черен”. Например – Аксиос, древното име на Вардар, означава също Черен. То е запазено и в хидронима на една рекичка, която и днес се нарича Черна и се влива във Вардар, известна в нашата история с голямата битка при завоя на река Черна. Когато елините идват и започват да опознават Черно море, тъй като за тях то е непознато, те, чувайки Акшейна, го уподобяват на тяхната дума Аксейнос, което означава „непознато”. Не знаят, че Акшейна означава Черно. След като го опознават, вече го наричат Еуксейнос и то става – от „непознато” – „познато” море. Интересното е, че и в българския език, а и не само в него, има директна връзка между тракийския и българския. Т.е. българите го наричат „Черно”, а не – „Понтос Еуксейнос”, гостоприемно и негостоприемно море. Това е една от добре видимите връзки между тракийската и средновековната българска култура.
Фокус: Като специалист – какво е вашето мнение за проекта да се „извади” от дъното на язовир „Копринка” тракийският град Севтополис?
Калин Порожанов: Много е амбициозен този проект. За представяне на древния тракийски град Севтополис за посещения на специалисти и гости. От техническа гледна точка той е абсолютно възможен, тъй като в северните държави като Германия, Дания, Норвегия много отдавна се използва методът на отводняване на част от море, река или езеро, за да се направят разкопките, които на практика стават разкопки на суша, а не – подводни. В тези богати държави обаче на практика това не е проблем, тъй като се намират средства и разкопките са с великолепни резултати. Това би било възможно да стане и тук, при язовир „Копринка”, но има въпроси, на които отговорът не е едноназначен.
Като например: Като се отводни обектът, който в момента е консервиран великолепно от водата и тинята, той трябва отново да бъде разкопан, първо. Второ, за да се запази това, което отново ще се види, то трябва да бъде консервирано и реставрирано. В противен случай ще се разпадне. Не само в подводната археология, а изобщо в археологията, консервацията и реставрацията са от пет до десет пъти по-скъпи от проучването на обекта, а това в пълна мяра важи и за Севтополис. Това отново изисква огромни средства, много повече от това да бъде отводнена определена площ. Когато се отговори на тези въпроси, аз лично бих приветствал една такава инициатива. Защото е много важно да се каже, че Севтополис е единственият тракийски град, който ние знаем, познаваме от разкопки и все пак е в наличност, има го. Бил е проучен, когато е направен язовирът, от един от най-големите ни учени археолози акад. Димитър Димитров. Но тъй като тези разкопки са спасителни, преди пускането на водата в язовира, вероятно и сега ако се разкрие обектът, ще излязат неочаквани неща. Оборудването не е проблем в днешния свят. Иначе на първо място Норвегия са най-силни, с тях имаме утвърдени контакти, разбира се и Германия, Франция.

Денка КАЦАРСКА